Как един семинарист си пожела глуха девойка
Един от моите другари семинаристи на всяка цена трябваше да си намери булка, така че да бъде ръкоположен за дякон. И така, докато бяхме втори курс, той се молеше в Троице-Сергиевата лавра по следния начин: „Господи, изпрати ми жена добра, любвеобилна, чиста, целомъдрена, умна, красива, девица и да може да готви, да се грижи за децата“. Измина година, а резултат нямаше.
Той отново се помоли: „Господи, прати ми не задължително много умна, но обезателно да е много красива и добричка, да умее да се грижи, да обича децата и мен също.“ Измина още една година, а резултата бе нулев. А той беше вече четвърти, завършителен курс!
И така постепенно моят приятел смъкваше летвата, докато в един момент неговата молитва не придоби следния вид: „Господи, прати ми когото и да било. Да не е много глуха, да не е много няма, да не е съвсем сляпа… А времето си върви!“ Така се молеше той в Троицкия събор, излиза навън и изведнъж пред него едно момиче се подхлъзва, пада и казва: „Ох, не мога да стана.“ Той ѝ подал ръка, попитал как се казва, откъде е. „Аз съм от регентския клас“ – отвръща тя. Занесли я в лазарета. Е, не само да се отнесе трябва, а и да се навести, да ѝ се донесе нещичко… След два месеца те се ожениха.
„Братя – разказва той – наистина се оказа, че недочува, недовижда и понякога е няма. Аз ѝ река нещо грубо, а тя: „А?“ Не свърша нещо както трябва – и тя се прави, че не вижда.“ В крайна сметка, девойката се оказала и красива, и добра, и умна, и грижовна. За морала да не говорим. И само когато човека се смирил, престанал да кърши пръсти, всичко веднага се устроило.