***

Не съм се виждал и не ще успея 
да се огледам в твоите очи — 
зелена пролет, есенни лъчи, 
но друг те топлят докато копнея.  

Не съм се чувал, дали словата 
докосват нежно твоите уши? 
Тук, тишината бавно ме руши 
тъй както камък скапва го водата.
 
Да бях за малко аз поне достоен 
душата моя радост да познава. 
Сега за тебе моя поглед и гласът
 
ще си останат само дъжд пороен, 
след който жадна почвата остава...
На край обречен тръгвам със стихът.

               Бурен Трън